След Освобождението на България от османско владичество за поледен път се променя етническият облик на Мадара. Процесът на българизиране бил значително по-бавен и продължителен в сравнение с други селища в страната и това има своите обяснения. Турците в Централна и Западна България, където се водели активни бойни действия по време на Руско-турската война (1877-1878 г.), масово напускат селищата и се оттеглят на юг към източна Тракия и Мала Азия заедно с турската армия. По същото време в Североизточна България съществувало относително спокойствие. Турската армия намираща се в стратегическия четириъгълник Шумен-Русе-Силистра-Варна, осигурява закрила на мирното мюсюлманско население, което остава по родните си места до Берлинския конгрес през м.юли1878 г., който гарантира правата на турците, останали да живеят на българска територия. През същото време много турски бежански семейства (над 230 000 души) се установяват в селата около Шумен, в това число и в Мадара.
При първото преброяване на населението в Княжество България през 1880 г. за Мадара са посочени 96 къщи, в които живеят 550 души – 530 турци, 24 цигани и един българин.Предполагаме, че посочените цигани са живели в селото преди Освобождението, но не са отбелязани в съществуващите турски документи поради факта, че са били мюсюлмани, а както е известно, населението в империята се определяло не по етническа, а по религиозна принадлежност и в случая всички мохамедани, в това число и циганите се броят за турци.
Етнографът Васил Маринов в краеведското си изследване на селищата в Плисковското поле посочва, че през последните години на османското владичество между турците в Мадара се заселил Ради Колев от съседното село Кюлевча, който там имал собствена кошара за овце. По това време като овчари в селото били наети тримата братя Калдочеви – Петко, Марин и Кольо от същото село. Според него и дядо Динньо от Тревненските села е дошъл и преди Освобождението. (Става ясно, че тези сведения не съвпадат с данните от първото преброяване на населението в Мадара през 1880 г.)