В средата на V в. (447 г.) Абритус страда и от хунските нашествия. Тогава във Византия е на власт Теодосий II. Начело на хуните по това време е Атила, Бичът Божи, след като убива брат си Бледа през 444 г. Абритус става жертва на голямото хунско нашествие от 447 г., когато хуните стигат чак до Термопилите. Нападения над Абритус е имало и в края на управлението на Зенон (474 – 491). Последно укрепване на Абритус се прави при Юстиниан I (527 – 565). По време на унищожението на Абритус от аварите около 586 г. на власт в Византия е император Маврикий (582 – 601). Върху развалините на Абритус е издигната ранна средновековна крепост, съществувала от средата на IX (според други сведения от VII – VIII в.) до средата на XI в. В него е имало трикорабна апсидна църква (поне досега разкрита).
Средновековният български, а след това и византийски град, e бил важно средище на живот по времето на Борис I, Владимир (Владимир-Расате), Симеон Велики, Петър I, Борис II, Константин VII Багренородни (945 – 959) и сина му Роман II(959 – 963), както и на Никифор II (963 – 969) и на наследника му Василий ІІ Българоубиец. Землянките в града са разрушени по време на похода на киевския княз Светослав I срещу България и Византия и ответните действия на византийците през 971 г. След това започва строеж на комплекс, който е имал за цел да възстанови готската епископия на Вулфила. Това става по време на управлението на Йоан I Цимиски (969 – 976). В подножието на крепостта до р. Бели Лом е имало ранно средновековно поселение, предградие с площ от 3–4 ха. От тук има два моливдовула на Борис I (852 – 889) и на Симеон (893 – 927). Средновековният град, надстроен “върху” Абритус е бил български до 971 г. Както много други градове и той става жертва на руско – византийските войни и политически спорове.