Град Бяла. Разработена по теми за по-лесното възприемане на съдържанието, книгата предлага знания, дошли през турски свидетелства, описващи живота на раята в селището. В началото читателят се запознава с местностите около града, с названията на родовете и времето на заселването им.
“Аржишкио камик”, днес познат като “Лакатнишки скали” се намира в землището на с. Миланово (Осиково). До средата на 20-ти век, скалите са наричани така от населението на с. Миланово (Осиково) на близката махала “Аржища” (Ръжища), а хората от с. Лакатник им казвали “Осиковскио камик”. При строежа на железопътната линия през Искърското дефиле се появява станция Лакатник, така хората започват да свързват скалите с близката гара. Името “Лакатнишки скали” се използва от 60-те години на 20-ти век.
Отделните скални образувания имат имена, като “Нечов камик” или “Мечов”, “Рагьов камик”, “Високата кукла”, “Суодолскио подмол” (Темната дупка), ”Равнио камик”, пещерата “Жълти люб” или “Житолюб” – където е имало воденица, “Прозорчето”, “Гуняко”, “Топли рът”, ”Аржишкио подмол” (Аржишката пещера) и др.
/извадка от „Спомени от моя живот” на Паун Вучков/
/Записани са следните родове/: Качулците, Гераковци, Вецинци, Йолинци, Биволците, Никовци, Бельовци, Джангеровци, Тотинци, Радовци, Мантовци, Кюрофикалците Лингурците, Зановците, Терзиовци, Факировци, Щръбковци, Пиперковци, Дулинци, Жълтковци, Чанканците и др.
Населението на с. Осиково – Миланово от най-стари времена е българско и християнско. За това говорят преданията и наличието на свети места из целия район. Най-очевидно е съществуването на черква в местността Църквище – останките й са съществували почти до средата на 20 век. Сега личи само мястото и наличието на камъни от градеж. За нея разказват Никола Петков Режов на 99 години, Илия Димитров Жильов на 79 години, Иван Петков Червенков на 89 години и др. Има предание, че човек от фамилия Режовци взел камъни от мястото за строеж на къщата си. Впоследствие се разболял и врачка му казала да върне камъните там, откъдето ги е взел. Сред населението съществува поверие, че от свято място не трябва да се взима нищо – носело нещастие. Никола Петков Режов разказва, че около мястото, където е била черквата, са намирани предмети от църковна утвар – кръстове, части от свещници, кандила и др. Кога е строена и кога, и защо е изоставена черквата, никой от сегашните хора не може да каже. Намирала се е в близост до местността Влатино селище. Там хората някога са намирали в нивите си предмети от оръдия на труда, останки от керамични водопроводни тръби, за съжаление нищо не е запазено.
Прочете повече
В паметта на осиковци са запазени много предания, които са се превърнали в поуки и житейска мъдрост. Пазели са се и се предавали от поколение на поколение. Някои предания допълват историята на това население и отново служат като поуки.
Водата на извора Мрамор е открита от някой от Уруковци / Никола или Васил /. Като минавал през това място, чувал някакво „мърморене” в тревата. Веднъж решил да разбере от къде идва този звук. Разкопал мястото и водата излязла отгоре. От мърморене – мраморене –произлязло името на извора Мрамор. По-късно цялата махала получила името Мрамор. Това е разказала Славена Зарчева Жильова / Динова /.
Съществува предание разказвано край останките на древната църква в местността “Гергьова черква ” от някогашния енорийски свещеник Петър Гайдов в с.Црънча ,който казваше за хората от селото,че боледуват от болестта ЗАЗ/завист, алчност и злоба/,обяснявайки го така:
“Бацилът на разрушението се е вселил в хората ни. Първоначално това е дошло от турците , принудили местните българи, сами , със своите ръце да разрушат съградените от дедите им крепост,църква и манастир в района на селото. Лошото е ,че се прихванал и продължил да се проявява и по-късно.Не само ,че веднага след Освобождението изгарят и разрушават до основи турския Конак в селото , но и след това не дотам благочестиви българи продължават да рушат и все още съществувалите останки от крепост и базилика, за да ползуват дори камъните от основите им в градежа на огради и други свои постройки. Затова и казваше поп Петър , лошотията ще ни преследва, а завист,алчност и злоба ще владеят душите ни. И само пробуждането на енергията на съзиданието, чрез възстановяването на разрушената църква и други дела за общото благо за селото и жителите му , могат да променят нещата за негово добро и за добруването на хората в него! И смеейки се, добавяше,че ако не тръгнем по пътя на доброто , вместо црънчани ще ни наричат -”зазалии “!”
От най-стари времена, от когато са дошли спомени до нас, се знаe, че осиковци сами са строили жилищата си. Не са идвали майстори от други места и за това не са достигнали до нас по-особени произведения на строителството. Затова може би и майсторите са строили еднотипни жилищни сгради .
Преди започване на строежа се избирал подходящ терен. Жилищната сграда, както и помощните, се изграждали в края на парцела за строеж, за да се освободи повече площ за дворно място, за градина, за помещаване на животните и храната за тях. От оцелелите къщи установяваме, че са строени на самия край на парцела, там, където започва стръмният скат или слог. Такива са Шуликовата къща, Чукалейската къща, Главчовите къщи и др. Освен това са подбирали терен с лек наклон, за да може по-лесно да се обособи зимник. Ако теренът е равен, тогава зимникът се вкопава в земята и в него се влиза с помощта на няколко стъпала. Още преди Освобождението, когато започва разселване на населението из землището, къщите са строени в имотите извън първоначалното селище. Това улеснявало хората при обработката на земята и при прибирането на реколтата.
В подножието на величественият Балкан, само на 8 км. Югоизточно от гр. Враца и точно под връх “Околчица” се намира с. Паволче.
Землището е полупланинско с оскъдни условия за земеделски поминък и се простира на площ от 16 295 дка.
В района все още съществува тракийски могилен некропол, който свидетелства за едно малко земевладелско имение на тракийски аристократичен род. Според предания местоположението на с. Паволче е било в местността “Селището”, после се е преместило в местността “Мало Паволче” и накрая се е заселило на сегашното си място.
Селото се среща с днешното си име в един от най-ранните османски документи,
датирани от 1430 год. В първите векове на турското робство, част от жителите на с. Паволче са били “войнагани” – ходили са в Цариград да отглеждат султански коне.
Село Паволче е получило днешното си име през Второто българско царство.
/извадка от „Спомени от моя живот”на Паун Вучков/
Има стара черква и около нея поличби /останки/ на стари сгради и много големи дървета. В зидовете има зазидани дъбови дървета за здравина, които още стоят /сантрачи- дървени пояси, уравняващи напрежението в зида/.
Има и три неразкопани могили от тракийски произход в местността Дралчовата ливада, и една още неразкопана могила срещу споменатия Дупни връх, на запад от него.
Виолета Дичева
2013 г.
