Земята на с.Заноге крие в себе си тайни и загадки, приютила е материални следи от минали героични времена, част от историята на България. Със съдействието на хора, уважаващи родното, ще се опитаме да съберем остатъците от отминалото време и да ги запазим за бъдещето.
В животоописанието си, наречено „Спомени от моя живот”, основоположникът на краезнанието в тази част на Искърското дефиле Паун Вучков, дава ценни сведения за редица селища в района. През сравнително дългия си живот /1876-1963 г./той записва старателно събитията, на които е свидетел, преживяванията си, а и спомените на по-възрастните от него. Отделя страници и за село Заноге. В главата”Старинни белези-поличби”посочва /следва цитат/: ”На десния бряг на река Пробойница,където се влива в река Искър има останки от стара черква”. В книгата си „История на село Лакатник”, авторът Кръсто Пешев уточнява, че това е била църквата ”Св.Спас”/с.22/ В днешно време никой не може да посочи къде е било мястото на църквата и до кога са съществували останките й. Вероятно са разрушени от новопоявилите се заселници през 30-те години на 20 век.
Още цитати от Паун Вучков: „В местността Царина има поличби /останки, белези/ от църква и гробище”. ”В местността Царина има градище”. /Това е едно от най-добре запазилите се градища в района-зидовете не са напълно съборени, правоъгълните им форми са запазени, личат и по-високи постройки. Тук са намирани монети, върхове на стрели и копия. – добавка моя – В.Д./
„…Също в местността Арпина къртове изкарват останки от глинени съдове. Местното население го нарича Грънчар. На много места в Заногенската мъртвина има поличби от ниви, които са обработвани, а сега са обрасли с гора-например Дружимир, Кутинската мъртвина и пр.” /край на цитата/. Действително, ако се върви по платото или през гората, се виждат каменни зидове-ограждения вътре между дърветата-като градини, ниви.
Наименованието на близката местност Бранище също говори за славно минало, за битки и готовност да не се отстъпи пред нашественика.
Най-живо се пази в съзнанието на местното население историята на манастир, който се е намирал в обширната местност Бело Габер. С горчивина Паун Вучков споделя в записките си „..ИМА църквище, но злонамерени личности извадили останките и си направили градини”.
Вероятно това „изваждане на останките” е станало в края на 19 век, когато Вучков вече работи в тези села, защото казва, че „има църквище”-т.е. той е видял полуразрушените стени на манастира и църквата към него. В района на останките има имоти на много фамилии и не се знае точно кой е превърнал манастирските имоти в свои. Говори се, че до преди 50-60 години имало все още стени на църквата. Предполага се, че манастирът е бил раннохристиянски, от римско време. Преданието разказва, че манастирът и църквата са обслужвани от няколко монаси. Основите на сградите са били иззидани от красивия камък бигор, които в района се намира само край водите на река Петренски дол. Местните хора са прекарвали по стария римски път камъка за строежа, а от близката местност Умата са изваждали необходимата им глина. И днес там се намират дялани парчета бигор, останки от Светата обител. Манастирът бил построен така, че образувал триъгълник с църквата, намираща се тогава на Осиковското градище и с църквата при хижа „Тръстеная”в с.Лакатник-„Св.Пантелеймон”. Намирал се е по права линия със споменатата църква „Св.Пантелеймон” и с църквата в Ковайски дол-„Св.Атанас” – с.Лакатник. Подреждането на религиозните сгради по този начин е било необходимо за тяхната сигурност. /И от двете църкви –„Св.Пантелеймон” и „Св.Атанас” днес няма материални останки/.
Най-впечатляваща била камбаната на църквата, звънът й се чувал далече в планината. Била направена в Рим, отлята от чисто злато и украсена с фигури. Но настъпили тежки времена, към манастира се насочили пълчища нашественици и монасите трябвало бързо да напуснат. По-ценните предмети от църквата скрили в камбаната, запечатали я с кожа и восък и заровили дълбоко в земята. И други ценни неща – книги, чаши и т.н., увили в кожи и също заровили. Напуснали манастира и никога вече никой не се завърнал. Доста векове манастирът и църквата устояли на грабежи и бури, но ето че през 19-20 век били доразрушени. Често обикалят иманяри с надежда да намерят скритите преди стотици години ценни предмети. Идвал и човек, който бил посетил библиотеката на Атонския манастир, за да търси информация за манастирите в този район.Според него около въпросния манастир от тази страна на река Искър имало някога още 7 други. Времето се е изнизало, никой не може да каже какво се е случило тук преди векове. Прекрасната камбана все още лежи някъде в земята, може би тихо прозвънва с надежда някой да я намери и отново да може да оглася планините с чудния си глас.
В Заноге има случай на мистериозно намиране на съкровище. Това се случило преди 80-90 години с човек на име Дано/Фамилията премълчаваме/. Той живеел в местността Ликаро. Бил трудолюбив и кротък човек. Един ден пренасял сено за животните си от Смилова падина. Минавал през Кривулъете, по Конски път и покрай Батин кладенец./ По този Конски път минавали и турските кервани, пренасящи събраните такси и данъци, минавали през Арабаконашкия проход, през Осенов лаг, Люти дол и от Заноге към София/. И както Дано си пренасял сеното на гръб, почувствал се уморен и седнал да си почине. И задрямал. В съня си чул,че някой му казва да отиде на няколко метра от мястото, където е седнал на почивка, да размести камъни и да изкопае малко. Събудил се човекът, отнесъл си сеното до дома, взел кирка и отишъл, където го насочил гласа от съня му. Направил, каквото трябвало и намерил съкровище.
Но не винаги нещата се развиват така. Има и друг случай в селото, свързан със тайнствено съкровище, за който хората говорят със страх. Говорело се, че в скалите над р.Пробойница, откъм десния й бряг, високо горе почти до платото на Заноге, имало малка пещера, на която била сложена желязна врата, заключена с огромен катинар. Много хора търсели желязната врата в скалите. Един ден човек от селото се върнал в дома си в изключително тежко състояние. Треперел, криел се, не можел да говори, бил пожълтял. Молел се да не го оставят сам. Няколко дни бил в това състояние, извикали жена да му лее куршум.Тя му казала,че нещо много лошо е щяло да се случи с него и вече да не ходи там, където е бил. Минало време, човекът се успокоил. Разказал, че видял желязната врата с катинара. Но някаква сила го притиснала, започнала да го върти, повдига, краката му се подкосили, не можел да побегне, изгубил гласа си, а силата го връхлитала и усуквала. Не помнел как се намерил пред дома си.
/Следва продължение…/
2013-04-24 Виолета Дичева
Със съдействието на Георги Грозданов и Валентин Серафимов