ВОЙНИГАНСТВОТО – С ПРИНОС ЗА СПАСЕНИЕТО, ИЛИ ПРЕПЪНИ КАМЪК ЗА ЦРЪНЧА ?!

        Проучвайки историята на с.Црънча, Пазарджишко , попаднах на данни, че селото ни е било със статут на войниганско/войнушко/ село още от създаването на тази институция в турската империя . Не намерих ,много информация за тази така наричана от турците привилегирована рая, но по данни на българския историк Иван Орманджиев, султан Мурад І още през ХІV век утвърдил законна военна сила, съставена от военнослужещи-християни ( включително и българи ), която просъществувала цели пет века ( 1377 – 1839,а някъде и до 1877 ). Отначало тези военнослужещи, наречени войнигани ( познати били шест разновидности ) участвали във войните заедно с войските на султана, но по време на упадъка на империята, войниганската служба се свела до задължения повече до отглеждне на конете на султана, да коси, суши и събира трева за зимния период за султанските конюшни и да помага на обоза като инженерни части по време на походи. Срещу службата си в обозните и инженерни части на османската армия те получавали правото да владеят наследствени земи – т.нар. “войнушки бащини”. Били са освобождавани от някои райетски данъци и са се е ползували със статут на “свободни поданици” на султана при цялата условност на това понятие за Османската империя

       Войниганските /войнушките/  български села, били разположени обикновено на стратегически места, като планински върхове, кръстопътища или планински клисури. Даването на войнушкия статут от населението на Црънча има своите предпоставки още от  падането на Цепина и принудителното  разрушаване  на крепостите и укрепленията  по рида на Къркария от самите тях ,когато дедите ни за сметка на последното са запазили известна самостоятелност.Даването на статуг на войнуци е било не само признание от турците  за  храбростта и военните качества на местните българи, но се явява и косвено доказателство на тезата , че селото ни от древни времена е било укрепено „ царско” селище – „Царина” , откъдето и произлиза сегашното му име Црънча.

      Според  Д.Ахчиев изследвал историческия принос на войниганите, те – „войнуците са били християни на доброволна служба в османската армия – конници, пехота и обоз, а селата, които осигуряват подобни войници се ползват с особена защита пред закона, като войнуците се смятат за свободни поданици на султана. Особен интерес представлява острият тон, с който султанът осъжда своеволията на местни събирачи на данъци и лихвари и изрично поръчва на кадиите да защитават раята от подобни посегателства:
“При това за общо знание на всички ви явявам, че ония рая-данъкоплатци, които поради материалното си състояние би сполучили о време и без всекакъв шумъ би си изплатили и внесли доброволно въ императорската ми хазна своите определени данъчни суми — такъв род данъкоплатци да се считат от държавната ми власт за редовни и изправни данъкоплатци, към които сте длъжни да се отнасяте вежливо, учтиво, благородно и да им отдавате подобаващия им се почит и уважение.”

       Далновидността на предците ни приели този статут позволява на първо време опазването на живота на българското население след падането под турско робство, а по-късно и запазването на Българщината и православната вяра сред населението  на Црънча. Когато в онова време разделно през 16-ти век масово се потурчват съседните села по рида Къркария – Дорково, Костандово,Ракитово и съставните села на сегашния Велинград, Црънча е подмината от този процес. Нещо повече  в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, въоръжената самозащита на привилегированите български села в разлагащата се Отоманска империя респектирала и охлаждала ентусиазма на многобройните злочинни орди на кърджалии и башибозуци. Нещо повече – спомага развитието на хайдушкото движение в този край на Родопите. Наличието край селото на два кладеница , наричани хайдушки е косвено потвърждение за това , наред с преданията и разказваните спомени за хайдути от старите хора от селото.

       Цената , която са платили предците ни и която продължаваме да плащаме и ние техните наследници е отворената тежка рана в душите ни. По силата на турската принуда предците ни приемат и по-късно сами разрушават съществуващите укрепителни съоръжения и крепости в селото и над него по рида Къркария. Както разказва преданието , тази привнесена от турците страст към разрушението се проявява  и по-късно през времето на робството , а и след Освобождението също, с разрушаването не само на турския конак в селото , но и на остатъците от крепостите ,църкви и манастири с изваждането дори на камъните от основите им за направа на стопански постройки и огради. Този бацил по думите на някогашния ни енорийски свещеник Петър Гайдев и в по-нови времена се изявява с палежи на старини и иманярските набези в района, с вселяването на завист, алчност и злоба в душите на хората от селото.

       Освен това ползвания статут на войнушко село , на привелигирована рая , до 1839 г., когато е отменен с Гюлханския хат-и-шериф , създава нагласи у местните хора които не спомагат  за по-активно участие на населението на Црънча в национално-освободителното движение и Възраждане. Макар , че Васил Левски лично основава революционен комитет в Црънча, и населението е разполагало с оръжие/макар и старо/, наследено от дедите им войнигани, Црънча не взема участие в Априлското въстание. Населението му благоразумно посреща и руските войски скрито в горите над селото.

        Пробудения дух на градивна енергия след Освобождението допринася много за сегашния съвременен вид на селото, но след 1989 г. бившия стопански двор на някогашното ТКЗС бързо заприлича на нещо което чужденците посещавали го по това време оприличаваха на разрушена военна зона . С този ликвидаторски уклон , силите на разрушението  като , че ли отново надделяха над  градивността за общото благо и проявите на качества като алчност, завист и злоба вече не правят особено впечатление. Може би и защото това е така и за по-голяма част от нашата държава и хората останали в нея.

         Въпросът ,  глождещ ни днес е докога този посят в душите с пъкления турски план бацил на разрушение и деструктивност ще продължи да действа ?!  В този смисъл  и  се питаме, възможно ли е войниганството да не е само с принос за спасението  , но и да е спомогнало  БАЦИЛЪТ  наречен  от поп Петър - ”ЗАЗ/ Завист,Алчнос и Злоба/”  да продължи да тегне в душите на хората от село Црънча, Пазарджишко ?!

Към село Црънча…

This entry was posted in Uncategorized, История, Краезнание, Местни. Bookmark the permalink.